Posted on 09.07.2021 by petarn

Съвременните постановки за глухотата се обединяват около концепцията за социокултурната й стойност и разглеждат слуховото увреждане не толкова като медицински проблем (медицински или клинично-патологичен подход), колкото като личностна и социална характеристика (социален подход), която определя социалната принадлежност на човека към дадена социална среда.

Многократно се изтъква, че двата подхода се различават не само по отношението към глухотата, но водят и до коренно различно третиране на глухите хора изобщо:

• при клинично-патологичния подход глухите хора се възприемат като непълноценни, като се дава приоритет и по-висок статус на представата за ‘нормалност’,
• социалният подход предполага приемане, макар и не винаги приобщаване, на глухите хора като отделна социална група (Baker and Cokely, 1980).

Изразяват се и хипотези, че общността на глухите хора се формира именно като резултат от тяхната преднамерена изолация в обществото (Kyle and Woll, 1989). Често глухите хора са смятани за по-некомпетентни или социално незрели в сравнение с чуващите или дори слабочуващите с по-добре развита реч (Kohl, 1966).

В последните десетилетия е извървян дълъг път за преодоляване на патологичното разбиране на глухотата, на което в голяма степен се приписват негативните ефекти от:

• социалната изолация, ниският социален и икономически статус,
• ограничените възможности за образование (според образователната система в различните периоди и страни по света),
• ограничените възможности за развитие и реализация на глухите хора в световен мащаб.

Българският жестов език се използва като основно средство за осъществяване на комуникацията между членовете на общността на глухите, която се формира по набор от признаци: увреждане на слуха, съвместни образователни, социални, трудови, културни, спортни и други дейности, единна организационна структура от множество организации, всяка от които се фокусира върху определени каузи. Застъпва се и тезата, че наличието на слухово нарушение е със сравнително малък приоритет за членство в общността на глухите в сравнение с изискването за владеене на жестовия език на общността.

Глухата популация е сборна формация от субгрупи, които се различават помежду си по степен на:

• слухова увреда,
• обществена активност,
• предпочитано средство за комуникация в ежедневието.

Обществената активност има отношение към формирането на ценностната система и културната принадлежност на всеки слуховоувреден индивид, което рядко е обвързано със степента на слухова увреда. В центъра на жизнената перцепция изборът на езиковото средство за комуникация също не е категорично обвързано със слуховия статус на даден индивид. Въпреки това теоретично се налага убеждението, че обществото на хората с увреден слух се дели на три условни категории. Първата категория обхваща глухи със значителна слухова загуба, склонни да се приобщят към глухото общество, да станат негови членове, като доминиращото в общуването си използват жестов език. Представителите на втората група са хора с лека слухова увреда, които са израснали в чуваща среда, предпочитат словесен тип комуникация, а социалната им активност е ориентирана към обществото на чуващите. Третата категория са глухи хора, които са с рано придобита слухова увреда (предлингвална слухова загуба, унаследена или придобита по време на раждане). Предпочитаното средство за общуване е устната реч на словесния език, въпреки ограниченията за възприемането й по слухов път, което често е причина за трудност или невъзможност за употреба на звукоусилваща апаратура. Глухите хора в тази група разчитат на уменията си отчитане по устните на говорещите, интегрирани са сред чуващите, предпочитат чуващи пред глухи хора и не използват жестов език.

Независимо от подхода към разбирането на глухотата специалистите в областта са категорични по отношение на хетерогенността сред глухите хора, породена от разнообразието от фактори от значение за личностното развитие при слухова загуба. Фактори, като степента на слуховата увреда, времето на неговата поява към времето на поставяне на диагнозата, интелектуалния потенциал, средата на израстване, системата от дейности за подпомагане – най-вече в ранния период на интервенция, най-общо – характера и особеностите на контакт и взаимодействие между членовете на семейството и детето, и конкретно – езикът в семейството, и др. трябва да се разглеждат в комплекс и съобразно динамиката на развитие на всяко дете. Те имат отношение към избора на програма за терапия и обучение, образователен подход, както и за планирането на терапевтичните дейности и отчитането на прогреса в развитието.

Откъс из ,,Обзорен доклад на нуждите и добрите практики – първа стъпка в създаването на методика за оценка на езиковата компетентност‘‘ на д-р Славина Лозанова и д-р Ивелина Стоянова. Част от проекта „Онлайн учене при учениците със слухови нарушения“ (2020 – 2021), финансиран от Фондация „Америка за България“ по програма „Следващите 10 – в подкрепа на значими идеи през следващите десет години“.