Posted on 18.10.2020 by general

Българският жестов език възниква в глухата общност в България и служи като основно средство за осъществяване на комуникацията между членовете на тази общност, които се определят като носители на този език. Глухата общност се формира по редица признаци: увреждане на слуха, общи социални проблеми, общ език, общи дейности, организация и др. За съжаление, в областта на образованието у нас все още жестовият език се използва само като помощно средство. Липсват сведения за първите прояви на жестовия език у нас и затова не е ясно дали възниква спонтанно или е пренесен на българска почва от друга държава.

Билингвизмът в психолингвистичен план представлява съвместно съществуване на повече от един език в съзнанието на един човек с възможности за преминаване от едната езикова система на другата, т.е. възможности за превключване на кодовете, в съответствие със ситуацията и събеседниците. 

Билингвизмът, при който се използват словесен и жестов език, се нарича бимодален, защото се ползват различни канали за предаване и съответно приемане на информацията. Жестовият език използва разположени в пространството движения на ръцете, които се възприемат зрително (пространствено-зрителна модалност), докато словесният език в устната си форма представлява поредица от звукове, които се възприемат слухово (артикулационно-слухова модалност). При устно общуване на словесния език също можем да имаме пространствени движения и зрително възприемане, но то е с помощна функция, докато при общуване на жестовия език това е основният канал за предаване и приемане на информация, т.е. това е основната модалност.

Когато семейството се изправи пред реалността, че детето е глухо, възниква необходимостта да се направят поредица от избори, да се вземат редица решения, като основното от тях се отнася до езика и комуникацията. Нерядко изборът на вербален език надделява над жестовия заради това, че самите родители не владеят жестов език, не го познават, нямат достъп до него, стават жертва на предразсъдъци и заради желанието на родителите детето им да принадлежи към обществото на чуващите. 

Изборът на словесния език като основен език на общуване предначертава и пътя на специализираната терапия на глухото дете, като слага фокусът върху развитието на слуха и говора и пълното овладяване на словесния език. Този подход е известен като орален и се основава изцяло на словесния език. Той 2има традиции в повечето държави в света и все още е преобладаващият метод за обучение на глухите деца в България.

Понякога родителите избират вербалния език като основно средство на общуване, но подкрепен с визуални помощни средства, тъй като осъзнават необходимостта от компенсаторни механизми за липсващия слух и нуждата от активно общуване още в ранна детска възраст. Тази форма на терапия се основава на вербалния език, но използва отделни помощни жестове, визуализация на определени звукове, думи и др. Този подход обединява редица разновидности, една от най-популярните от които е „тоталната комуникация“. Широко се прилага и „cued speech“, където различни комбинации и движения на ръцете се използват за онагледяване и различаване на еднакви или подобни по артикулация звукове или комбинации от звукове. Тук имаме едноезично обучение на словесен език, но започва активно да се използва допълнителна визуална модалност, т.е. това е бимодален подход. 

Някои семейства избират детето им да усвои жестовия език като първи. Този избор е предопределен в семейства на глухи родители, които вече си служат активно с жестов език в общуването помежду си. Подобен избор, макар и по-рядко, могат да направят и чуващи родители, с подкрепата на общността за осигуряване на достъп до жестовия език чрез курсове и други занимания.  Жестовият език функционира като езикова система, състояща се от жестове и изражения на лицето. Той има собствена система от единици (жестове) и правила за съчетаването им (граматика), които се отличават съществено от тези на словесния език. Изборът на жестов език като първо и основно средство за комуникация се основава на това, че той е по-достъпен за глухото дете в първите години от живота му. Още повече, именно ранните години са определящи за езиковото развитие на детето и овладяването на основни понятия от заобикалящия свят, осъзнаване на връзките между понятията и принципите на комуникацията. Поради това е от изключителна важност овладяването на език, тъй като е научно известно, че развитието на познавателните способности и мисленето е в пряка връзка с овладяването на езика.

При тези глухи деца тенденцията е да започнат да се използват успоредно два езика – жестовия като основен език за общуване като по-достъпен и лесен за овладяване, а с течение на времето започва да се използва и словесен език, който пък е езикът на обществото и страната, в която детето живее, и затова трябва да се изучава, за да може детето да се интегрира социално. Този подход, при който вече имаме два езика – като в началото първостепенен е жестовият, следван от словесния, а впоследствие двата езика започват да функционират успоредно, се нарича билингвистичен подход. Този подход често се нарича и бикултурен, тъй като жестовият език е свързан и със специфичната култура на глухите хора – модели на общуване, форми на изкуство с жестов език и други. Неизменно билингвистичният подход е и бимодален – защото като минимум се използват пространствено-визуалната модалност на жестовия език и артикулационно-слуховата модалност на словесния език.

От езикова гледна точка говорим за два езика – жестов език и словесен език. Всеки от двата езика има една основна модалност при непосредствено общуване. Основната модалност на жестовия език е пространствено-зрителната (изразяването става чрез движение в пространството, а разбирането става чрез зрението), а на словесния език основната модалност е артикулационно-слуховата (изразяването става с произнасяне на последователност от звукове, а разбирането става чрез слуха). Това са първичните и основните модалности в общуването, характерни за всеки от двата езика. Писменото изразяване е вторична форма за предаване на словесния език, за предаване на последователностите от звукове чрез писмени знаци, букви. При писменото общуване спрямо устното общуване говорим за отделна движенческо-зрителна модалност, която обаче е само форма за предаване на звуковата форма на словесния език. По същия начин жестова реч може да бъде предадена на видео и тогава не е под формата на движения, а под формата на дигитален сигнал, видеозапис. Има и системи за записване на жестовете. Това обаче не променя основната, първичната модалност на общуването при словесен и при жестов език, която е определяща за формирането и изразяването на смисъла на съответния език, както и за неговото усвояване и владеене. 

Когато говорим за билингвизъм, модалността сама по себе си не е толкова определяща. Няма значение дали се овладява устната или писмената форма на словесния език. Понятието за модалност има значение само по отношение на това, дали даден канал на изразяване или разбиране е използваем или достъпен по време на общуването – а това се определя от индивидуалните умения на конкретния глух човек, затова е трудно да се правят обобщения относно модалностите на езиците по принцип. Не трябва да забравяме, че в словесното общуване също често се използват движения на ръцете или на тялото, както и гримаси и мимики, които често може да имат и смислоразличителна роля. При словесния език артикулирането освен по слухов път, може да се възприеме и по зрителен път (чрез отчитане по устните). Зрителното внимание на отделните хора е различно и някои елементи не могат да се възприемат по един и същи начин от различните хора. По същия начин в жестовия език в повечето случаи глухите хора артикулират думите или дори ги изричат на глас, както и използват дактил (предаване на буквите, звуковете на словесния език в зрителна форма). Модалностите започват да придобиват смесени и неясни очертания, затова не е препоръчително обучението на глухите деца да се определя въз основа на модалността и не е добре да се слагат твърди параметри за модалност в обучението, а да се наблегне на индивидуалния подход въз основа на силните страни на всяко дете.

Разновидности на модалностите при различни езици.

Разновидности на способностите на хората и каналите на изразяване и възприемане (списъкът не е изчерпателен).

По-ясно е да говорим за билингвистично обучение (с жестов и словесен език) и да разглеждаме модалността в обучението на глухите деца само с оглед на следното: (1) да разглеждаме първичната модалност на съответния език, която е най-определяща; (2) да анализираме каналите на изразяване и възприемане на информация и с оглед на възможностите и трудностите на всяко дете да подходим към избиране на подходящи канали и модалности за предаване на двата езика, както и възможните начини за компенсиране или подпомагане с технически средства.

В практиката се наблюдават различни случаи. Понякога се усвоява първо жестовият език, който след това служи като база за усвояване на словесния. Това се случва най-често в семейства на глухи родители, когато детето усвоява жестовия език в съвсем ранна възраст по естествен начин още преди започването на терапия. В други случаи усилията се насочват към едновременно усвояване и на двата езика от самото начало. Този подход е по-приемлив за чуващите родители, които често изпитват страх от това да наблегнат изцяло на жестовия език, който самите те не владеят, както и водени от страха, че детето им няма да се научи да говори и няма да получи пълноценна възможност за реализация.

Погрешно е схващането, че при билингвизма трябва да се владеят двата езика в пълна степен или в еднаква степен. В някои случаи това е налице, например при деца в билингвистична среда от ранно детство, при които няма ограничения в канала за приемане и предаване на информация. В много случаи обаче единият език може да се владее в по-добра степен от другия. При усвояването на втори език може да се преминава през серия от различни нива, на някои от които да се смесват двата езика, да се използва единият, а да се вмъкват елементи от другия или да се изразяват в последователност, характерна за другия език. При билингвизма имаме използване на два езика, като може всеки език да е овладян до определена степен, не напълно.

Друго проблематично разбиране в случая на жестов и словесен билингвизъм е това, че двата езика се използват едновременно в една ситуация. Билингвизмът не означава едновременно говорене с глас и с жест. Говорим за два отделни езика и както и при словесния билингвизъм, така и при жестовия и словесен билингвизъм, двата езика не се използват едновременно, а изборът на даден език е обвързан с конкретната ситуация – с глух се говор с жестов език, с чуващ – със словесен, с учителите – със словесен, с приятелите – с жестов и т.н. Едновременното използване на два езика е невъзможно и не позволява пълноценно предаване на смисъла. В ограничени ситуации в образователния процес може да се използва съчетаване на двата езика, но това е само с определена цел. Иначе всеки език се използва в отделни ситуации.

В практиката също така възникват, много често случайно, различни езикови и комуникативни комбинации. Има семейства, които в началото използват помощни жестове, но с тенденция постепенно да намаляват употребата им и да спрат да ги използват, когато детето овладее в достатъчна степен словесния език. В други случаи от класически орален метод се преминава към тотална комуникация или дори билингвистично обучение с преобладаващо използване на жестов език. Подобни комбинации на подходи и преминаване от един подход към друг се налагат от текущите нужди на детето и семейството.

Според някои гледни точки изборът на средство за комуникация и обучение трябва да се определя от детето и неговите нужди, но всъщност не трябва да се пренебрегва важната роля на семейството в живота на детето. Това решение налага на цялото семейство определен модел на живот и адаптация към нуждите на детето и целите на неговото обучение. Ако се избере оралният подход, усилията на семейството се съсредоточават към стимулиране и упражняване на слуха и говора на детето, както и улесняване на социализацията му в чуваща среда. Ако се избере билингвистичен подход, семейството трябва да усвои жестовия език, да се запознае с общността и културата на глухите и да спомогне за социализацията на детето.

Ако за един родител глухотата означава лична трагедия и вероятна социална изолация, тогава има смисъл да се избере подход за максимално усъвършенстване на способностите на детето да говори и чува. От друга страна, родител, за когото глухотата е своеобразно езиково и културно преживяване, което е отделно, но все пак свързано с чуващия свят, може да избере билингвистичния комуникативен подход. 

Конкретните възможности за адаптация от страна на семейството са един от основните фактори, които определят избора на комуникативен подход. Повечето семейства, които са нямали досег с глухотата, когато се изправят пред реалността, че детето не чува, не могат да приемат възможността то да излезе извън техния социо-културен модел и социалната им среда. Те нямат готовността да изберат билингвистичния подход и естествено се насочват към оралния. 

От друга страна, в семейство на глухи, които общуват активно с жестов език, изборът в голяма степен е предопределен. Глухото дете в такова семейство естествено усвоява жестовия език и то става негово основно средство за комуникация.

Разбира се, в случая не можем да говорим за „правилно“ или „грешно“ решение. Задължително е на родителите да бъде предоставена колкото се може по-разнообразна и пълна информация за възможностите за комуникация и съответните образователни подходи. Те трябва да получат информация както за положителните страни, така и за недостатъците, да бъдат подпомогнати в преценката кой подход за терапия и образование е най-подходящ за тяхното дете и тяхното семейство, за да направят един информиран избор.

Даринка Борисова

Фондация „Силата на глухите деца“

Академия „Анди и Ая“

dari@deafkids.bg

http://deafkids.bg/  

Митове за билингвистичния подход на обучение

1. Ако научи жестове, детето никога няма да проговори.
2. Жестовият език е неправилен и детето ще научи аграматичен български език.
3. Жестовият език е беден и детето ще има беден речник на словесен език.
4. Детето ще трябва да използва едновременно словесен и жестов език и ще се изморява повече.
5. При билингвистичния подход се изучава само жестов език, не се изучава словесен език.
6. Жестовият език е подходящ само за напълно глухи и неимплантирани деца.
7. Ако се обучава с билингвистичен подход от ранна възраст, детето е принудено после да учи в специално училище.
8. Ако общува главно на жестов език, не може да учи в университет.
9. Билингвистичният подход е само за деца на глухи родители. Чуващите родители не могат да научат жестов език.
10. Жестовият език не е подходящ за деца и е труден за научаване. По-добре да го научи в зряла възраст.