Posted on 02.07.2021 by petarn

Глух, глухота

Слуховите нарушения включват различна степен на слухова загуба, при която е затруднено възприемането на реч, а поради това е ограничен достъпът до език и е затруднено езиковото развитие. В разработката използваме определението „глухи“ като обобщение за всички лица със слухови нарушения, независимо от степента на слухова загуба. В групата на глухите хора се включват лица с дълбока (пълна) или практическа глухота, при които няма запазен функционален слух и слабочуващи (тежкочуващи) с частично запазен слух в различна степен. Включват се и кохлеарно имплантирани лица (с едностранна или двустранна имплантация) или слухопротезирани. Независимо от степента на съхранен слух и технологичните средства за компенсация на слуха, глухите хора, особено в детска възраст, се сблъскват със сходни предизвикателства и имат нужда от подходяща подкрепа.

Език, словесен език

Използваме названията „словесен език“, „вербален език“ и „говорим език“ взаимозаменяемо за означаването на говоримите, вокални езици, при които основна е устната форма. В този текст говорим основно за българския език. В говоримите езици основната единица е думата, която се характеризира като единство между форма и значение. Първичната модалност е устната реч, при която имаме артикулационно-акустично произвеждане на речта (говорене) и слухово възприемане (слушане). Речта може да се предаде и в писмена форма чрез графични знаци (писане), които се възприемат зрително (четене). Това са традиционно и компонентите за оценка на езиковата компетентност на словесен език.

Жестов език

За разлика от словесните езици, при които основната модалност е устната, а основната единица е думата, при жестовия език основната модалност е двигателно-пространствената и основната единица е жестовият знак (жестът). Всеки отделен жест се характеризира с конфигурация на ръката, позиция и изпълнение в пространството, както и с обособено значение. Жестовите езици се характеризират със специфична лексикална система от жестове и специфична граматика – система от правила за тяхното съчетаване в жестовата реч.

Билингвизъм

Билингвизмът е характеристика на езиковото развитие, при което детето овладява два езика в ранна възраст и ги ползва в общуването си. Двата езика може да се владеят добре в еднаква степен. Преобладават обаче случаите, при които единият език се владее по-добре, като първи език, докатото другият може да е овладян само частично. Под „първи език“ разбираме езиковата система, която детето усвоява първа и използва активно в ранна детска възраст по естествен начин и която много често остава и доминираща през неговия живот.

Бимодален билингвизъм

При ранно двуезичие (билингвизъм) в контекста на глухотата детето усвоява успоредно жестов и словесен език. В този случай също можем да смятаме, че жестовият език е първи език, независимо че се усвоява успоредно със словесния. Тази форма на билингвизъм е известна като бимодален билингвизъм, защото включва две модалности – устна (или писмена, или и двете) при словесния език и пространствено-двигателна при жестовия език.

Когато жестовият език се усвои в по-късна възраст, след като вече са придобити добри умения на словесния език, езиковата компетентност се изгражда на базата на словесната и в този случай се говори за усвояване или изучаване на жестовия език като „втори език“. С течение на времето двата езика може да се използват едновременно, а в някои случаи жестовият език (втори език) може също да заеме доминираща функция в ежедневното общуване на глухия човек.

Езикова компетентност

Езиковата компетентност представлява набор от знания и умения, които определят равнището на владеене на езиковата норма като способност за генериране и разбиране на различни изказвания и конструкции в речта според граматическите правила на езика, конвенционално договорени в естествените условия на общуване на неговите носители. Езиковата компетентност на български словесен език се определя от равнището на владеене на стандартната норма за българския език. Езиковата компетентност на български жестов език се свързва със способността за произвеждане и разбиране на жестова реч според установените стандарти за езика.

Комуникативна компетентност

Езиковата компетентност се разглежда като съставна част на комуникативната компетентност, която се свързва не само със способността за продукция и разбиране на езиков код според стандартите на конкретен език, но и с уменията за неговото използване в различни ситуации, с различни събеседници и с различна цел. Тук се включват стратегическа компетентност, дискурсна компетентност, социолингвистична и социокултурна компетентност и др.

Грамотност

Грамотността традиционно се свързва с владеенето на писмената форма на езика и книжовната норма. Обхваща съвкупността от умения, включващи четене и писане, разбиране на прочетеното и написаното според социалния контекст, в които се случват тези процеси, съвкупността от умения за боравене с елементите на писмените форми на комуникация на словесните езици, необходими за четене и писане.

Традиционно не говорим за грамотност в контекста на жестовите езици, тъй като те не разполагат с писмена модалност (освен условна символна система за записване на жестовете). Системата за записване на жестовете няма приложение в непосредствената комуникация за предаването на информация, за разлика от писмената форма на словесния език. Уменията за кодиране и декодиране на информация в жестов код, която се записва на носител за съхранение за целите на обучението, творчеството, изкуството, културата и др., са по-скоро компонент на металингвистичната компетентност.

Четивна грамотност

Четивната грамотност се отнася до способността да се използват уменията за четене и осмисляне на прочетеното съдържание, които са необходими за пълноценно и активно участие на човек в живота, за писмено общуване на работното място, у дома, в училище и други практически ситуации. Равнището на развитие на уменията позволява на взаимодействащите с текста да извличат информация от него, да го интерпретират и оценяват критично. Основните знания и умения, които се включват в обема на четивната грамотност, са: умения за разпознаване на писмените знаци (букви) и по-големите езикови единици (думи, словосъчетания, изречения), разбиране на прякото значение на думите, разбиране на преносното значение на думи и словосъчетания, осъществяване на връзка между текстовите единици, извличане на информация от текста, преценяване на целта на текста, функцията, стилистичните му особености и др.

Писмена грамотност

Писмената грамотност се отнася до способността да се използват уменията за произвеждане на писмен текст за изразяване на идеи и мнения, предаване на информация, за целите на разнообразни комуникативни ситуации и социални дейности. Равнището на уменията за писане се определя в зависимост от това, колко ефективни са уменията спрямо дейностите, характерни за определена възраст. Писмената грамотност обхваща: умения за изписване (ръчно или в печатен вариант) на графичните знаци, съчетаването им в по-големи езикови единици (думи и изречения), правилното изписване на думите според нормата на книжовния език, правилното използване на пунктуация и оформление на текста според възприетите норми, използването на различни по вид текстове, съобразени с целите на общуването.

Жестови системи

Жестовите системи са системи за комуникация или обучение, в чийто състав се включват жестове от естествените жестови езици и/или методически модифицирани жестове и/или допълнителни маркери за обозначаване на липсващи в жестовите езици елементи от граматиката на словесните езици. “Калкиращата реч”, широко застъпена в/за обучението на българските глухи ученици, може да се приеме за педагогическа жестова система, особено ако се разглежда заедно с дактилирането (побуквено изписване на думите с пръстите на едната или двете ръце) като техника за маркиране на промяната в словоформата на думите от българския език.

Учене

Най-общо казано, ученето е процесът на усвояване на нови знания и умения. Според съвременните възгледи ученето се отдалечава от традиционния модел на пасивно и еднопосочно (пасивно) учене и се разглежда като активен и динамичен процес на конструиране на знания и умения, осмисляне и разбиране на отношения в условията на динамично взаимодействие на детето със средата. Ученето може да бъде формално (организирано и целенасочено педагогическо въздействие във или извън системата на образование) и неформално (спонтанно усвояване на знания и умения от средата).

Различните методи на учене се характеризират с различна степен на участие на обучаващия и обучавания: лекция, упражнение, дискусия, демонстрация, четене, разказване, експериментиране и др. Някои методи са приложими в училищна среда, при индивидуална работа, при извънкласна или самостоятелна работа.

Дистанционно и онлайн учене

При дистанционното учене обучаваните и обучаващите не са на едно и също място, а обучението се осъществява през определен канал, най-вече онлайн. Обучението онлайн може да бъде основно два вида – синхронно (чрез онлайн общуване в реално време) или асинхронно (чрез поставяне на задачи и срокове за тяхното изпълнение без директна връзка при тяхното решаване). Най-често се използват смесени форми, които и най-близко наподобяват реалното общуване в училищна среда.

Основното предизвикателство на онлайн ученето при глухите ученици е достъпността. При общуване на живо глухите деца получават информацията от няколко канала: слухов (чрез запазен слух и технически средства), зрителен (наблюдаване на артикулацията, изражението на лицето, движенията на ръцете и тялото), мултимедиен (допълнителни визуални помощни средства в класната стая – презентации, демонстрации и др.). В допълнение на това е и непосредственото общуване със съучениците и участието в клас. В онлайн среда се получават редица предизвикателства:

1. Често само ограничена част от лицето, ръцете и тялото са видими на уебкамерата;
2. Технически проблеми могат да забавят предаването, да влошат звука и картината, да ограничат предаваната информация;
3. Много информация е концентрирана на един екран, а не е разположена в пространството, с което се затруднява нейното следене и обработка;
4. Споделянето на мултимедия и презентации също натоварва възприемането;
5. Затруднено е изискването и получаването на обратна връзка от обучаващия;
6. Затруднено е и възприемането на ролите в процеса на общуване – кой говори, кой показва, кой взема участие, което при липса на слух прави трудно ориентирането в ситуацията.

Откъс из ,,Обзорен доклад на нуждите и добрите практики – първа стъпка в създаването на методика за оценка на езиковата компетентност‘‘ на д-р Славина Лозанова и д-р Ивелина Стоянова. Част от проекта „Онлайн учене при учениците със слухови нарушения“ (2020 – 2021), финансиран от Фондация „Америка за България“ по програма „Следващите 10 – в подкрепа на значими идеи през следващите десет години“.